Бесплатный фрагмент - Цъфтенето на сливите

Цъфтенето на сливите

От Авторката

Скъпи читатели,

Сърцето ми винаги е било привлечено от истории, които преплитат обикновеното с необикновеното, реалността с мечтаното. «Цъфтенето на сливите» е плод на дълги години на вдъхновение, родено от красотата на японската естетика, от мистиката на техните легенди и от универсалното човешко чувство за търсене на своето място.

Идеята за Акира — момче, което се чувства изгубено в собствения си свят, само за да открие истинското си аз в един чужд и магически — ме завладя от самото начало. Неговата история не е просто пътуване през непознати земи, а пътуване навътре към себе си. История за откриване на сила, не само в магията, но и в познанието, в състраданието и в смелостта да приемеш неочакваното.

Сливовите дървета, със своята крехка, но издръжлива красота, винаги са ме очаровали. Те символизират началото, пролетта, прераждането — както на природата, така и на духа. В тази книга, те са повече от красиви растения; те са врати, мостове между светове, които свързват съдби.

Надявам се, че ще се потопите в света на Рейкен с отворено сърце, ще се влюбите в героите, ще споделите техните тревоги и победи. Надявам се «Цъфтенето на сливите» да ви донесе усещане за магия, за приключение и за надеждата, че дори в най-неочакваните моменти, можем да открием своята собствена сила и да разцъфтим.

С топлина и благодарност, Зохра

Въведение: Шепотът на Рейкен

Във вековете, за които историята помни, светът е познавал много имена. Но за онези, които живеят под небето му, той е Рейкен — Земята на Духовните мечове. Тук, където слънцето не винаги грее еднакво, а луната има своите тайни желания, магията не е просто легенда, а част от самата тъкан на съществуването.

Рейки — духовната енергия, която пулсира във всяко живо същество, във всяко дърво, във всяка скала — е силата, която движи този свят. Тя се черпи от природата, усвоява се от владеещите я, и се превръща в магия, която лекува, създава, или, както често се случва, унищожава. Хора, елфи, джуджета и безброй други раси живеят в крехък баланс, под сянката на древни сили и вечните заплахи.

Но Рейкен е също така свят на красота, която може да спре дъха. Гори, чиито листа блестят в цветове, невиждани в други светове. Планини, които сякаш докосват звездите. И реки, които шепнат истории от отдавна забравени времена.

И сред тази красота, стоят те — сливовите дървета. По-стари от много кралства, по-мъдри от най-старите мъдреци. Те не са просто дървета; те са врати. Врати към други измерения, към други светове, към други съдби. Когато техните нежни, розови цветове се разтворят във въздуха, те носят със себе си не само аромата на пролетта, но и обещанието за промяна. Обещанието за преместване. Обещанието за… цъфтеж.

Тази история започва не с герой, а с едно момче. Момче, което не знае нищо за Рейки, нищо за демони, нищо за сливовите дървета. Момче, което просто е било на грешното място, в грешния момент, за да докосне една клонка. И така, неговият живот — и съдбата на Рейкен — завинаги се променят.

Част I: Преместването и Откриването

Глава 1: Пролетен Вятър и Розови Цветове

Вятърът духаше с онзи особен, пролетен дъх — хладен, но носещ обещание за топлина, примесен с едва доловимия аромат на разцъфтяваща череша и нещо още по-деликатно, нещо по-сладко, което Акира Ямамото не можеше да определи. Беше вторник. Или може би сряда. Точният ден от седмицата често се губеше в мъглата от учебници, домашни и предстоящи изпити, които обгръщаха живота на Акира като гъст, сив смог.

Той вървеше по познатия маршрут от гимназията към дома си, обувките му тихо стъргаха по напукания асфалт. Ръцете му бяха в джобовете на леко изтърканото му спортно горнище, а погледът му — прикован към земята. Не че имаше нещо особено интересно там, разбира се. Просто това беше по-лесният начин да избегнеш срещата с очите на другите. Очите, които сякаш винаги питаха: «Как се справяш?», «Готов ли си за изпита?», «Какви са плановете ти за бъдещето?». Акира нямаше отговори. Или по-скоро, отговорите му не бяха достатъчно добри — твърде обикновени, твърде скучни. «Ще уча», «Ще се опитам», «Не знам».

За разлика от съучениците си, които спортуваха с ентусиазъм, участваха в клубове с амбиция или просто се наслаждаваха на младостта си безгрижно, Акира се чувстваше като пришелец в собствения си живот. Кендото, което практикуваше три пъти седмично, беше единственото място, където можеше да излее част от натрупаното напрежение, но дори и там, под строгото око на сенсея, той често се чувстваше не на място. Беше дисциплиниран, но липсваше му онази искра, онази страст, която отличаваше добрите от великите.

В този ден особено му тежеше — предстоеше му тест по история, който изискваше наизустяване на безкрайни дати и имена. Мислите му вече бяха някъде в ерата на Шогуната, когато вниманието му беше грабнато от нещо необичайно.

Отбивката към старата, забравена къща на края на улицата. Обикновено я подминаваше, без да й обръща внимание. Беше обрасла с диви цветя, а дървената ограда беше започнала да гние. Но днес, сякаш хиляди малки светлинки танцуваха в края на зрението му. Заинтригуван, Акира се отклони от обичайния си път и се насочи към ниската, полуразрушена порта.

И тогава я видя.

Вътре, в малък, скрит двор, се издигаше дърво. Не голямо, не внушително, но сякаш излъчваше тиха, древна сила. Кората му беше набръчкана като лицето на старец, а клоните му се простираха като извити ръце към небето. И по тези клони, навсякъде, където окото можеше да види, бяха разцъфнали цветове. Розови, нежни, почти прозрачни. Цветове на сливово дърво.

Акира никога не беше виждал толкова красиви сливови цветове. Те не бяха просто розови; те бяха нюансирани, сякаш всеки цвят беше изтъкан от стотици по-фини оттенъци. А ароматът… ароматът беше опияняващ. Не беше просто сладък; беше дълбок, леко пикантен, с нотки на нещо зелено и свежо, което сякаш галеше душата.

Привлечен от тази необикновена гледка, Акира прекрачи прага на портата, която се отвори със скърцане. Пристъпи бавно, сякаш се страхуваше да не развали магията. Приближи се до дървото, протегна ръка и с върховете на пръстите си докосна една от най-близките клони.

В мига, в който кожата му докосна гладката, хладна повърхност на клонката, нещо се случи.

Светът около него сякаш се разтопи. Розовите цветове избухнаха в ослепителен блясък, който го обгърна като вълна. Ароматът се усили до степен, че сякаш го погълна. Усети как почвата под краката му изчезва, а след това — усещане за падане, но не болезнено, а по-скоро като плуване в безкраен, цветен океан. Звуци се смесиха — шепот, мелодии, плисъци, всички на непознат език.

Акира затвори очи, стискайки клонката. Когато отвори очи отново, сливовият двор го нямаше. Асфалтът го нямаше. Неговият град го нямаше.

Той стоеше насред гора, която не приличаше на нищо, което някога беше виждал. Дърветата бяха високи, с кора, която сякаш светеше отвътре, а листата им бяха в немислими цветове — тюркоазено, виолетово, златисто. Въздухът беше наситен с аромати, които бяха едновременно познати и странни.

Акира пусна клонката, която все още стискаше. Тя беше същата, която беше докоснал. Но сега, сякаш беше станала част от него. Тя не светеше, не излъчваше магия, но той усещаше нещо… нещо различно в себе си.

«Къде съм?», промълви той, гласът му звучеше изгубено и треперещо в тишината на непознатата гора.

И тогава, от дълбините на гората, сякаш от самия въздух, се разнесе шепот. Не глас, а усещане, което пропълзя в съзнанието му. Шепот, който сякаш го посрещаше.

«Добре дошъл… в Рейкен.»

Глава 2: Непозната Гора и Шепотът на Духовете

Шепотът, който прозвуча в съзнанието на Акира, не беше нито мъжки, нито женски, нито стар, нито млад. Беше като ехо от самата земя, като дъхът на ветровете, като ромоленето на вода. Той го обгърна, без да го плаши, по-скоро с успокояваща, но древна аура.

«Рейкен?», повтори Акира на глас, опитвайки се да осмисли чутото. Името звучеше странно, но в същото време някак правилно, сякаш винаги е било част от някаква забравена мелодия в главата му. Той огледа дърветата около себе си. Те наистина бяха необикновени. Някои имаха листа, които блестяха като полиран метал, други бяха покрити с мъх, който светеше в меко зелено. Земята под краката му беше покрита със странни, люспести растения и гъби, които излъчваха слаба, пулсираща светлина.

«Къде съм?», отново попита той, този път по-уверено, сякаш очакваше отговор. «Какво е това място?»

Шепотът се върна, този път сякаш по-близо, по-лично. «Ти си там, където пътищата се пресичат. Там, където цветята отварят врати. Ти си в Рейкен, дете на друг свят.»

«Дете на друг свят?», Акира се намръщи. «Какво означава това? Как попаднах тук? Последният ми спомен е… сливово дърво.»

«Сливовите дървета са повече от дървета, дете. Те са портали. Те свързват светове, които еднакво желаят да се срещнат. Ти си бил докоснат от един от тях. И сега си тук.»

Акира погледна клонката, която все още държеше. Тя изглеждаше обикновена, но сега знаеше, че не е така. «Но… защо аз? Аз съм просто ученик. Нямам никакви специални способности.»

Шепотът прозвуча като тих смях, дълбок и резониращ. «Никой не се ражда със „специални способности“, дете. Те се откриват. Понякога в битка, понякога в нужда, а понякога… просто защото си отворил очите си за света около теб. Ти имаш нещо, което другите нямат. Познание. Силата да виждаш нещата по различен начин. Това е първата стъпка.»

«Познание?», Акира се зачуди. «Аз знам само за историята на Япония и за формулите за физика.»

«И това е много, повече, отколкото мнозина тук знаят. Виж.»

В този момент, едно от дърветата пред Акира започна да свети по-ярко. Листата му потрепериха и сякаш започнаха да се движат сами. Акира се съсредоточи, опитвайки се да разбере какво се случва. И тогава, за негова изненада, той усети нещо. Слаба, пулсираща енергия, която идваше от дървото, сякаш то дишаше. Беше… топло. И живо.

«Това е Рейки», каза шепотът. «Енергията, която изпълва всичко. Ти я усещаш, нали?»

Акира кимна бавно. Да, усещаше я. Беше като слаб електрически ток, който преминаваше през него, но не причиняваше болка. Беше… приятно.

«Ти можеш да я черпиш», продължи шепотът. «Можеш да я насочваш. Тя е твоята първа връзка с този свят.»

«Как?», попита Акира. «И как да я насочвам?»

«С фокус. С намерение. Подобно на това, както се концентрираш върху задача от твоя свят. Опитай. Почувствай енергията на дървото. Пожелай да я привлечеш към себе си.»

Акира затвори очи. Почувства пулсацията на дървото. Представи си как тази енергия се движи, как се издига от земята, преминава през ствола и листата, и се насочва към него. Опита се да си представи как тази енергия влиза в него, не като чуждо тяло, а като нещо, което винаги е било там, просто скрито.

Малко по малко, усещането за топлина в него се усили. Сякаш нещо се събуждаше. Нещо дремещо. Той отвори очи.

Дървото пред него изглеждаше малко по-бледо, сякаш беше дало част от своята светлина. А Акира… Акира се чувстваше… по-жив. По-силен. Не физически, а някак… енергично.

«Виждаш ли?», каза шепотът, този път с нотка на одобрение. «Ти вече започна да откриваш себе си. А сега… твоят път се разкрива. Трябва да продължиш. Да търсиш. Да научиш повече.»

«Но къде да отида?», попита Акира, чувствайки се едновременно объркан и развълнуван. «И как ще се върна у дома?»

«Връщането не винаги е най-важната част от пътуването, дете. Понякога, най-важното е да откриеш защо си бил изпратен. Следвай пътеката. Слушай сърцето си. И други ще ти помогнат. Някои ще те водят, други ще те предизвикват. Но всеки ще ти покаже частица от този свят. И частица от себе си.»

Шепотът започна да затихва, сякаш се оттегляше обратно в земята, в листата, във въздуха. Акира остана сам, стиснал сливовата клонка, в средата на тази чужда, магическа гора. Страхът все още беше там, но вече беше смесен с нарастващо любопитство и странно усещане за предопределеност.

Той пое дълбоко дъх, усещайки аромата на Рейкен, който вече започваше да му става познат. Погледна напред, към гъстотата на дърветата, и се осмели да направи първата си крачка в непознатото. Пътеката, ако можеше да се нарече така, водеше надолу, между светещите растения и дърветата с цветни листа.

«Добре», промълви той на себе си, гласът му вече не трепереше. «Да видя какво има там.»

И с това, Акира Ямамото, ученикът, който никога не е търсел приключения, тръгна по пътя, който го беше избрал. Пътя на Рейкен.

Глава 3: Първи Стъпки и Първа Заплаха

Пътеката, която Акира последва, беше по-скоро като проход между гъсти храсти, отколкото като утъпкан път. Светещите гъби по земята осигуряваха достатъчно мека светлина, за да вижда, а странните, пулсиращи растения сякаш се отдръпваха леко, когато той преминаваше. Всяка крачка беше изпълнена с напрежение и любопитство. Той внимателно оглеждаше всичко, опитвайки се да запомни формите, цветовете, ароматите, сякаш знаеше, че тези детайли могат да се окажат важни.

Докато вървеше, Акира продължаваше да усеща слабата, пулсираща енергия на Рейки. Тя сякаш течеше през него, подхранвана от самата гора. Беше като да имаш невидим, тих съюзник. Той се опита да насочи тази енергия отново, както му беше казал шепотът. Представи си я като топла, златиста светлина, която го обгръща. И наистина, усети леко затопляне, сякаш невидима броня го предпазваше от хладния въздух.

След около час ходене, гората започна да се разкрива. Дърветата станаха по-редки, а напред се виждаше по-голяма поляна. Акира забърза крачка, нетърпелив да види какво има там. Може би някой щеше да му помогне. Може би щеше да намери някакъв знак, някаква посока.

Но когато стигна до края на гората, гледката не беше това, което очакваше. Поляната не беше празна. Беше осеяна с… нещо. Неща, които приличаха на останки от битка. Разбити дървени щитове, счупени копия, парчета от облекла, които сякаш бяха изтъкани от груби влакна. И сред тях, няколко тела.

Акира застина. Телата бяха човешки, облечени в прости, но здрави дрехи. Но това, което го накара да пребледнее, бяха… раните. Някои бяха от оръжия, това беше ясно. Но други бяха… неестествени. Сякаш ноктите на някакво чудовище бяха разкъсали плътта. Имаше и нещо странно, тъмно, което сякаш излизаше от раните, като разтопена сянка.

Той се приближи внимателно, сърцето му биеше лудо в гърдите. Не беше свикнал с такива гледки. Нито една от неговите тренировки по кендо не го беше подготвила за това. Внезапно, едно от телата се раздвижи.

Акира отскочи назад. Мъжът, лежащ на земята, изпъшка и се опита да се изправи. Беше ранен тежко, но жив. Очите му бяха полуотворени, изглеждаха объркани и изпълнени с болка.

«Помощ…”, прошепна мъжът, гласът му беше слаб.

Акира, въпреки страха си, знаеше, че трябва да помогне. Той пристъпи към мъжа. «Тук съм. Какво се случи?»

Мъжът се опита да се концентрира. «Те… те дойдоха от гората. Те… Они.»

«Они?», повтори Акира. Това беше думата, която беше чул и в шепота. Демони, предполагаше той.

«Да… те… те са силни. Искат… искат да ни плячкосат.» Мъжът се опита да седне, но се свлече обратно. «Те… взеха стоката.»

Акира огледа останките. Явно това беше някаква търговска група, нападната по пътя. Той се замисли. Знаеше, че не може да помогне на мъжа с медицински познания, които нямаше. Но си спомни за Рейки.

«Може би мога да помогна с нещо», каза Акира, като се концентрира върху усещането за енергия в ръцете си. «Аз… аз мога да усещам нещо. Може би ще помогне.»

Той седна до ранения, постави внимателно ръцете си върху раната му, като се опитваше да насочи тази топлина, тази светлина. Представи си как Рейки се влива в тялото на мъжа, как запълва празните пространства, как подпомага заздравяването. Не знаеше дали ще сработи, но трябваше да опита.

За негова изненада, мъжът изпъшка отново, но този път изглеждаше като облекчение. «Това… това е странно. Но… помага. Болката намалява.»

Акира продължи, съсредоточен. Усещаше как енергията му се изчерпва, но и как нещо се връща към него от самата гора. Беше като двупосочна връзка.

В този момент, от гъсталака, откъдето беше излязъл Акира, се чу шум. Не просто шум, а ръмжене. Дълбоко, заплашително ръмжене.

Мъжът се обърна рязко, въпреки раните си. «Они! Те се връщат!»

Акира също се обърна. В края на гората, където беше влязъл, се появиха силуети. Големи, тъмни фигури, с изкривени форми и горящи очи. Те не приличаха на хора. Приличаха на… чудовища. Някои бяха като огромни, набити човекоподобни същества, с груба, червеникава кожа и остри нокти. Други бяха по-тънки, с дълги, изкривени крайници и зловещи маски на лицата.

Акира почувства как Рейки в него се раздвижва, този път не от желание да помогне, а от инстинктивен страх. Усети как енергията на гората около тях също реагира — листата потрепериха, светлината на гъбите сякаш избледня.

«Ти… ти трябва да се махнеш оттук!», каза раненият мъж, опитвайки се да грабне парче от счупено копие. «Те няма да те оставят жив!»

Акира погледна към приближаващите Они. Те бяха поне четири или пет. Той беше сам, ранен и знаеше, че не може да се бие. Но си спомни думите на шепота: «Ти имаш нещо, което другите нямат. Познание. Силата да виждаш нещата по различен начин.»

Той погледна към Они, към тяхната груба сила, към техните зловещи форми. И тогава, в главата му проблесна идея. Не знаеше дали ще проработи, но беше единственото, което му идваше наум.

«Остани тук!», извика Акира на ранения мъж. «Опитай се да се скриеш!»

След това, без да мисли повече, той се обърна и хукна обратно към гората, откъдето бяха дошли Они. Не за да избяга, а за да ги изведе от поляната. За да използва гората като свое оръжие.

Глава 4: Срещата с Елфата

Акира тичаше през гората с такава скорост, каквато никога не беше си представял, че притежава. Сърцето му блъскаше в гърдите, а дробовете му пареха, но той продължаваше напред. Ръката му все още стискаше сливовата клонка, сякаш беше единствената му връзка с реалността. Зад него, ръмженето на Они се чуваше все по-силно, понякога придружено от трясък на дървета и викове, които не бяха човешки.

Той се движеше инстинктивно, използвайки познанията си за физиката, за да избира най-добрия път — избягваше корени, прескачаше паднали стволове, използваше наклона на терена. Усещаше Рейки, която пулсираше около него, сякаш самата гора му помагаше, насочваше го, правеше го по-бърз.

«Трябва да ги отдалеча от онзи човек», мислеше си той, опитвайки се да не се паникьосва. «Трябва да… да ги объркам.»

Внезапно, докато се провираше през гъст храсталак, той чу друг звук. Не ръмжене, а тих, мелодичен звук, подобен на звънене на малки камбанки. И в същото време, усети присъствие. Нещо различно от Они. Нещо… чисто.

Акира спря рязко. Пред него, на малка полянка, осветена от странно синьо сияние, стоеше фигура. Фигура, която не беше човешка. Беше висока и стройна, с изящни черти и дълга, сребриста коса, която сякаш светеше в полумрака. Облечена беше в тъмни, но елегантни одежди, които се сливаха с сенките. Най-впечатляващи обаче бяха очите й — големи, бадемовидни, със цвят на дълбок изумруд, които гледаха право към него с изражение на… тревога?

«Они са близо», каза фигурата, гласът й беше като звъна на кристални камбанки, мелодичен и ясен. «Ти ги привличаш. Защо?»

Акира беше зашеметен. Това… това беше елф? Или нещо подобно. Нещо от приказките. «Аз… аз не знам», промълви той, все още задъхан. «Аз… аз се опитвах да помогна на един човек. Бяха нападнали каравана. Те… Они.»

Елфата пристъпи напред, очите й проницателно оглеждаха Акира, след това и посоката, от която беше дошъл. «Да. Те са гладни. И жестоки. Но ти… ти не приличаш на ловец. Нито на воин.»

«Аз… аз съм от друг свят», призна Акира, чувствайки, че няма какво да крие. «Аз се преместих тук случайно. И… имам тази клонка.» Той вдигна сливовата клонка.

Елфата наведе глава, очите й се фокусираха върху клонката. Изражението й се промени — от тревога към изненада, а след това и към нещо, което приличаше на… разбиране. «Сливово дърво… Значи, порталът те е довел. И те е свързал с този свят.»

«Да… така ми казаха», каза Акира. «И… аз усещам енергия. Рейки, казаха ми.»

«Ти я усещаш?», очите на елфата светнаха. «Това е необичайно. Повечето хора тук не могат да я усетят ясно, докато не преминат години на обучение. А ти… ти си нов.»

Ръмженето на Они се чу отново, този път по-близо. Те бяха близо.

«Те идват!», каза елфата, гласът й вече беше по-напрегнат. «Трябва да се махнем оттук. Но те те следват. Ти си като магнит за тях.»

Акира почувства как страхът отново го обзема. «Но… онзи човек. Беше ранен.»

Елфата погледна към него, в очите й се четеше някаква твърдост. «Той е в опасност, но твоята задача е да оцелееш. Ако те хванат, ще бъде по-лошо от смъртта. Имаш ли някаква идея как да се справиш с тези същества?»

Акира поклати глава. «Не. Аз… аз само се опитах да ги отдалеча от него.»

Елфата го погледна за момент, сякаш преценяваше нещо. «Достатъчно смелост за обикновен ученик. Но не и достатъчно сила. Следвай ме. И се опитай да не правиш никакъв шум.»

Без да чака отговор, елфата се обърна и се забърза през гората, движейки се с такава грация и скорост, че сякаш танцуваше между дърветата. Акира, въпреки колебанието си, знаеше, че няма друг избор. Той последва елфата, като се опитваше да поддържа ритъма й, макар и с много по-малко елегантност.

Докато тичаха, Акира забеляза, че елфата не просто се движи бързо, а сякаш… предвиждаше пътя. Тя избягваше препятствия, преди той да ги забележи, прескачаше ги с лекота. И докато тичаше, Акира усети, че Рейки в него сякаш се активира от присъствието на елфата. Беше по-силно, по-ясно.

«Спри!», внезапно каза елфата, като вдигна ръка.

Акира спря рязко. Пред тях, на пътя, който трябваше да следват, се бяха появили две от Они. Те бяха като груби, червеникави чудовища, с изкривени лица и дълги, остри нокти. Те ръмжаха, а очите им горяха с злобна светлина, насочена към тях.

«Те ни намериха», прошепна елфата, но в гласа й нямаше паника, а по-скоро хладна решителност. «Не можем да минем оттук.»

Акира погледна към Они, след това към елфата. Страхът се беше завърнал, но този път беше смесен с нещо друго — с желание да покаже, че не е безполезен.

«Аз… аз мога да помогна», каза Акира, като стисна сливовата клонка. «Усещам Рейки. Може би мога да… да направя нещо.»

Елфата го погледна, като в очите й се появи леко съмнение, но и любопитство. «Какво можеш да направиш, дете на друг свят?»

Преди да успее да отговори, едно от Они изрева и хукна към тях. Акира инстинктивно вдигна клонката напред. И тогава, сякаш по команда, Рейки в него се активира с невиждана сила. Златиста светлина проблесна от клонката, насочена към Они. Светлината не беше силна, но беше… неочаквана.

Чудовището се поколеба за миг, сякаш изненадано от тази нова светлина. Елфата се възползва от момента. Тя извади тънка, елегантна кама от пояса си, която сякаш блестеше със собствена светлина. С бързо движение, тя се хвърли напред и с прецизен удар, насочи камата към едно от Они.

Чудовището изрева от болка и се свлече на земята, като се разтваряше в тъмен дим. Другото Они се поколеба, сякаш не знаеше какво да прави.

«Ти… ти си истински?», прошепна елфата, като поглеждаше към Акира с изненада.

Акира беше зашеметен. Неговият инстинкт, неговата клонка, неговата Рейки… бяха свършили нещо. Не беше голяма битка, но беше оцелял. И беше помогнал.

«Не знам», каза той, като поглеждаше към клонката. «Но… май работи.»

Елфата се усмихна леко, усмивка, която сякаш разцъфтя като цвете. «Може би не си толкова безполезен, колкото си мислех. Аз съм Юки. И изглежда, че съдбата ни е преплела пътищата.»

Глава 5: Пристигане в Селището

След като Они бяха прогонени — или по-скоро, едно от тях беше елиминирано, а другото изплашено до такава степен, че избяга обратно в дълбините на гората — Юки и Акира продължиха пътя си. Напрежението от битката все още висеше във въздуха, но вече беше смесено с ново чувство на облекчение и взаимно доверие.

«Този мъж, когото спаси», каза Юки, докато вървяха, «той е един от търговците от селото Ехото. Ако успеем да стигнем дотам, може би ще намерим помощ за него. И ти… ти също можеш да намериш там някаква насока.»

«Село Ехото?», попита Акира. «Има ли много хора там?»

«Достатъчно, за да се усещат като общност. И най-важното — те живеят в хармония с природата. Имаме там Духовни камъни, които ни предпазват от по-злите сили на гората. Те ще ни дадат сигурност.»

Пътуването до селото не беше дълго. Юки се движеше уверенно, сякаш познаваше всяко дърво, всеки камък. Акира я следваше, като вече не се чувстваше толкова изгубен. Имаше някого до себе си, някого, който разбираше този свят, и дори някого, който явно беше впечатлен от неговите новооткрити способности.

С наближаването на селото, гората започна да се променя. Дърветата станаха по-подредени, а между тях се появиха пътеки, които изглеждаха по-умишлено създадени. Скоро, през пролука в дърветата, Акира видя покриви. Покриви от слама и дърво, групирани заедно, сякаш прегърнати от склона на хълм. Беше селото Ехото.

Когато влязоха в селото, Акира беше впечатлен. Не беше голям град, но беше чисто, подредено и изпълнено с живот. Хора, облечени в прости, но здрави дрехи, се движеха между къщите, някои работеха в градините, други разговаряха. И навсякъде, където погледнеше, Акира виждаше малки, светещи камъни, поставени пред къщите или в центъра на малки групи от дървета. Те излъчваха мека, успокояваща светлина.

«Това са Духовните камъни», обясни Юки, забелязвайки любопитния му поглед. «Те черпят Рейки от земята и я разпръскват, създавайки щит срещу по-слабите Они и зли духове. Те също помагат на природата да расте по-добре.»

Акира кимна, опитвайки се да осмисли всичко. Духовни камъни, които използват Рейки. Това беше като… като наука, но в магическа форма.

Когато Юки и Акира с ранения търговец се приближиха, хората в селото ги забелязаха. Някои изглеждаха изненадани от появата им, други — разтревожени от състоянието на търговеца. Един по-възрастен мъж, с дълга бяла брада и спокоен, но проницателен поглед, ги посрещна.

«Юки! Добра среща», каза той, гласът му беше топъл и приветлив. «Какво се е случило с Казуо?»

«Нападнати са по пътя, старейшино», отговори Юки. «Имаше Они. Този млад мъж, Акира, ни помогна. Той… той има необичайни способности.»

Старейшината погледна Акира с внимание. Очите му се спряха на сливовата клонка в ръката му, след това на лицето му. «Способности, казваш? Идва от гората, така ли?»

«Да, старейшино», потвърди Акира, чувствайки се леко неловко под погледа му. «Аз… аз се преместих тук от друг свят.»

Настъпи кратка пауза. Хората около тях започнаха да шепнат. Думите «друг свят» сякаш създадоха стена между Акира и тях. Той усети как отново се превръща в аутсайдер, в нещо непознато.