Бесплатный фрагмент - Алтаира: изгубеното съкровище

Алтаира: Изгубеното съкровище

От Автора

Скъпи читатели,

Позволете ми да ви поканя на пътешествие. Пътешествие, което започва с шепот от звездите и води към сърцето на една от най-големите мистерии, които Вселената крие. «Алтаира: Изгубеното съкровище» не е просто история за търсене на древен артефакт. Тя е разказ за смелостта, за жертвата, за силата на знанието и за невъзможната надежда, която гори дори в най-тъмните бездни.

Всяка цивилизация, дори най-великата, оставя своите следи. Понякога те са осезаеми — руини, технологии, забравен език. Друг път са ефирни — легенди, митове, зов, изгубен в безкрайността на времето. Алтаираните, една от най-напредналите раси, които някога са обитавали нашите галактически предели, са оставили след себе си именно такъв зов. Зов, който може да доведе до откритие, което ще промени хода на историята, или до гибел, която ще изтрие всичко познато.

В тази книга ще се запознаете с екипажа на «Звезден скитник» — група от различни същества, обединени от обща цел и от загадъчния сигнал, който ги води към неизвестното. Ще проследим пътя им през опасни региони от космоса, през изкривено време и пространство, до срещи с древни пазители и с най-дълбоките страхове. Ще станем свидетели на откритието на Алтаира — не просто планета, а същество от чиста енергия и съзнание, което крие в себе си «съкровище», по-ценно от всичко, което можем да си представим.

Но всяко съкровище има своята цена. И всяко знание идва със своята опасност. «Сянката», древна сила на празнотата, дебне в сенките, готова да погълне всичко, което създава светлина и живот. Борбата срещу нея ще изисква не само смелост, но и разбиране. Разбиране на същността на съществуването, на цената на знанието и на силата на жертвата.

«Алтаира: Изгубеното съкровище» е покана да се изгубите в необятността на космоса, да се изправите пред неизвестното и да откриете, че най-големите съкровища често се крият не в злато и скъпоценни камъни, а в истината, която ни прави това, което сме.

Надявам се това пътешествие да бъде също толкова вълнуващо и просветляващо за вас, колкото беше за мен самото му създаване.

С обич и благоговение към Вселената, Зохра

Пролог: Легендата за Алтаира

Звездите, които сега разпръскват бледата си светлина върху прашните коридори на «Звезден скитник», някога са били свидетели на една цивилизация, чиято мъдрост е надминавала всяко човешко въображение. Преди еони, когато галактиката беше млада и неизследвана, съществуваше раса, чиито творения все още резонират в тъканта на космоса. Те наричаха своя дом Алтаира.

Алтаира не беше просто планета, а жив организъм от чиста енергия и съзнание, дом на същества, които можеха да прекрояват реалността със силата на мисълта си. Те бяха архитектите на звездите, майсторите на времето, пазителите на фундаменталните закони на Вселената. Техните градове се издигаха като кристални кули в небето, а техните кораби прекосяваха разстояния, които днес дори най-напредничавите технологии смятат за непреодолими.

Но дори и най-великите не могат да избегнат сянката на съществуването. Нещо се пробуди в бездната, нещо древно и гладно — гладно за знание, гладно за власт, гладно за самото битие. Алтаираните, в своя стремеж да запазят хармонията и да предпазят другите раси от тази надигаща се заплаха, взеха решение, което доведе до тяхното собствено изчезване.

Те не бяха унищожени. Те се жертваха.

Запечатаха най-великото си постижение — «съкровището», източникът на тяхната сила и знание, в сърцето на Алтаира. Създадоха сложни защити, прикривайки планетата от всички възможни очи, и изпратиха последен, отчаян зов — ехо през вековете, насочено към онези, които един ден биха могли да разберат. Зов, който да предупреди, но и да покани.

Години, векове, хилядолетия се изнизаха като прашинки в звезден вятър. Алтаира се превърна в мит, в легенда, в детска приказка за изгубено злато и забравен рай. Раси се издигаха и падаха, звезди се раждаха и умираха, но сянката на Алтаира остана скрита, чакайки.

До днес.

В най-далечните, неизследвани сектори на Галактиката, там, където звездите са по-стари и светлината пътува по-бавно, нещо се раздвижи. Фино, едва доловимо трептене пробиваше през космическата празнота. Не беше познат сигнал. Не беше естествено явление. Беше ехото на зова, пробудено от времето, изпратено от планета, която вече никой не помнеше.

Сигналът беше слаб, но упорит. Като последен полъх на живот, преди да изчезне завинаги. И някъде, в едно прашно помещение на един стар, но надежден кораб, този зов ще бъде чут. Митът ще бъде разбуден. И изгубеното съкровище ще започне да привлича не само търсачи на слава, но и сили, които желаят само мрак.

Част 1: Зовът от звездите

Глава 1: Прашният «Звезден скитник»

Космическата прах се беше просмукала във всяка фибра на «Звезден скитник». Тя се лепеше по износените метални стени на командния мостик, покриваше с невидим воал контролните панели и се събираше в ъглите като древен спомен. Корабът беше стар. Много стар. Не беше от лъскавите, свръхмодерни разузнавателни кораби, които сега се носеха елегантно през познатите сектори на Галактическия Съюз. «Звезден скитник» беше ветеран. Той беше видял повече астероидни полета, повече вражески флотилии и повече неизследвани мъглявини, отколкото повечето от екипажа си можеха дори да си представят.

Капитан Елиас Вейл седеше на капитанския стол, втренчен в главния екран. Образът на звездното небе беше красив, но познат. Твърде познат. От месеци «Звезден скитник» патрулираше по периферните граници на цивилизацията, далеч от блясъка и интригите на централните светове. Работата беше монотонна, но спокойна. А спокойствието за Вейл беше лукс, който не можеше да си позволи през последните години.

«Капитане, всичко е спокойно по сектор Бета-7. Никакви необичайни показания», обади се глас от комуникационния пост. Беше гласът на лейтенант Кира Рен, навигаторът на кораба. Тя беше млада, брилянтна и притежаваше интуиция, която често надминаваше дори най-сложните сензори.

«Благодаря, Кира. Поддържай бдителност. Знаете, че дори в тишината може да се крие буря», отвърна Вейл, без да откъсва поглед от екрана. Гласът му беше спокоен, но носеше тежестта на години битки и загуби.

На съседния пост, с ръце, които сякаш бяха част от машините, работеше сержант Макс «Гръм» Корбин. Неговите големи, здрави ръце с лекота управляваха сложните системи на инженерния отсек, които бяха интегрирани в командния мостик за по-бърза реакция. «Гръм» беше мозъкът зад «Звезден скитник», човекът, който можеше да накара този стар кораб да пее, дори когато други биха го обявили за брак.

«Капитане, усещам леки смущения в енергийното поле. Нищо сериозно, но… странно», промърмори той, без да вдига очи от екраните си. «Все едно някой си е пуснал радиото на максимална сила в съседната стая.»

«Странно ли?», повдигна вежда Вейл. «Можеш ли да локализираш източника?»

«Не точно. Сигналът е… размит. Като шум от много далечна станция, но без конкретна честота. Идва от нищото.»

В този момент, от централния пост, където работеше д-р Аня Шарма, археологът и лингвист на екипажа, се чу възклицание. «Капитане! Наблюдавам нещо необичайно по спектрален анализ! Нещо, което не би трябвало да е тук.»

Аня беше обсебена от забравените цивилизации. За нея всяка древна руина, всеки артефакт, всеки неразгадаем символ бяха врата към изгубени светове. Тя беше тук не заради битките, а заради историите, които космосът пазеше.

«Какво виждаш, Аня?», попита Вейл, вече с по-голям интерес.

«Различни честоти, които се наслагват една върху друга. Но в основата е… нещо като… модел. Много древен. И повтарящ се. Не е естествен. Някой го е изпратил. И то от много, много далеч.»

В този момент, в тишината на мостика, се чу тихото, но ясно бръмчене на Зигфрид, андроидът, който тихо стоеше в ъгъла, наблюдавайки с безучастни, но аналитични очи. Зигфрид беше последното попълнение в екипажа — машина с непознат произход, но с безупречна логика и лоялност.

«Анализът на д-р Шарма е коректен», каза Зигфрид с равен, синтетичен глас. «Възрастта на сигнала се оценява на милиони години. Неговата сложност надхвърля познатите ни комуникационни протоколи за поне пет порядъка.»

Вейл се изправи. «Милиони години? И идва от… нищото?» Той се обърна към Кира. «Кира, прерови всички архивни карти. Търси всякакви аномалии, всякакви споменавания за изгубени сектори, дори най-невероятните легенди. Искам да разберем откъде идва този сигнал.»

Кира вече работеше трескаво, сензорите на нейния пост светваха в бърза последователност. «Капитане, има нещо… В най-отдалечените, почти забравени данни на Съюза, има препратки към един сектор, който е бил маркиран като „недостъпен“ или „изчезнал“. Наричан е… Алтаира.»

Името прозвуча като шепот в тишината. Алтаира. За повечето беше просто мит. Легенда за изгубена цивилизация, за забравено съкровище. Но за хора като Аня Шарма, то беше свещен граал.

Вейл погледна към главния екран, където познатите звезди изглеждаха по-бледи от всякога. Работата им беше спокойна, да. Но сега, когато този древен зов пронизваше тишината, той знаеше, че спокойствието е приключило. Космическата прах по «Звезден скитник» можеше да е стара, но Вселената винаги беше пълна с нови, непознати истории, които чакаха да бъдат открити. А този сигнал беше покана. Поканата към едно пътешествие, което можеше да промени всичко.

Глава 2: Шепот от бездната

«Алтаира.» Името висеше във въздуха на командния мостик, тежко като неизказана истина. За повечето в Галактическия Съюз, то беше само отглас от далечни митове, събирано от прашните рафтове на забравените библиотеки. Но за Аня Шарма, то беше причината да посвети живота си на изучаването на звездите. А сега, може би, началото на най-важното откритие в историята.

«Алтаира», повтори Кира Рен, гласът ѝ беше смесица от вълнение и предпазливост. «Има няколко препратки в най-старите архивни файлове на Съюза. Повечето са класифицирани като „легендарни“ или „непотвърдени“. Някои дори като „митологични“. Но всички споменават планета с неизмерими технологии и знания, която внезапно е изчезнала от всички звездни карти преди хилядолетия.»

«Изчезнала?», промърмори Вейл, обръщайки се към главния екран, където вече се виждаше картата с маркирания сектор. Той беше празен. Не просто слабо населен, а буквално празен, като дупка в тъканта на космоса. «Как може цяла планета да изчезне?»

«Това е част от мистерията, капитане», отвърна Аня, очите ѝ блестяха от ентусиазъм. «Според най-ранните легенди, Алтаираните са били майстори на енергията и пространството. Говори се, че са можели да скриват цели светове, да ги преместват, дори да ги правят невидими.»

«И този сигнал идва оттам?», попита Макс «Гръм» Корбин, като потупа едно от контролните табла. «Сигнал, който не би трябвало да съществува? От място, което не съществува?»

«Сигналът е древен, Макс. Много древен», обади се Зигфрид. «Анализът на честотната модулация и енталпията предполага, че е излъчен преди приблизително…» Той направи кратка пауза, сякаш обработваше огромно количество данни. «…седемстотин хиляди до един милион стандартни години.»

Тишината, която последва, беше осезаема. Седемстотин хиляди години. Това беше преди дори най-ранните форми на разум на Земята да се появят.

«Значи… някой на Алтаира е изпратил този сигнал преди почти милион години?», попита Вейл, опитвайки се да осмисли мащаба. «И ние го улавяме сега?»

«Сигналът е изключително слаб, капитане», обясни Кира. «Идва от посоката на този „празен“ сектор, но е почти на границата на нашите сензори. Като шепот от бездната. Ако не беше комбинацията от странните енергийни смущения, които Макс улови, и изключителната чувствителност на д-р Шарма към аномалии, вероятно щяхме да го пропуснем.»

«Защо сега?», замисли се Вейл. «Защо този сигнал се появи точно сега, след толкова време?»

«Може би не се е появил сега», предположи Аня. «Може би просто сега сме достатъчно близо, или технологията ни е достатъчно напреднала, за да го уловим. Или… може би нещо го е събудило.»

«Събудило?», повтори Вейл, усещайки как тръпка преминава през него. «Какво може да събуди нещо, което е било спящо милиони години?»

«В легендите често се споменава, че Алтаира е била пазител. Пазител на нещо важно. Може би този сигнал е предупреждение. Или призив за помощ.»

«Или покана към опасност», добави Макс, без да прекъсва работата си. «Ако Алтаираните са били толкова напреднали, то и враговете им вероятно са били такива. Не бих искал да се окажем в средата на древен конфликт, за който дори не знаем, че съществува.»

Вейл се замисли. Повечето от неговите мисии бяха свързани с патрулиране, разузнаване, понякога и с бързи, брутални конфликти. Но това… това беше нещо съвсем различно. Това беше пътешествие към мистерия, към праисторията на Вселената. Имаше нещо в този слаб, древен шепот, което го привличаше, въпреки всички рискове.

«Кира, можеш ли да начертаеш най-безопасния курс към зоната, от която идва сигналът?»

Кира кимна. «Най-безопасният курс ще мине през няколко неизследвани сектора. Имаме данни за гравитационни аномалии и вероятност за среща с неидентифицирани форми на живот. Но да, ще можем да стигнем до приблизителната точка на излъчване.»

«Добре», каза Вейл, вземайки решение. «Аня, приготви всичко необходимо за анализ на древни артефакти и езици. Макс, провери всички системи на кораба, особено щитовете и двигателите. Трябва да сме готови за всичко. Зигфрид, поддържай постоянна връзка с всички сензори и анализирай всяко отклонение от нормата. Мисля, че имаме нова мисия.»

Той погледна към празния сектор на екрана. «Ние сме „Звезден скитник“. И ако има нещо там, което иска да бъде открито, ние ще го намерим.»

Следващите няколко часа бяха изпълнени с трескава подготовка. «Звезден скитник», макар и стар, оживя под умелите ръце на екипажа. Корабът се приготвяше да напусне познатия свят и да се гмурне в най-дълбоките, най-тъмните и най-неизследвани кътчета на галактиката, водени от един единствен, едва доловим шепот от бездната.

Глава 3: Мисията: Алтаира

Въпреки че «Звезден скитник» вече беше поел курс към неизвестното, официалното получаване на мисията се случи часове по-късно, след като корабът напусна познатите граници на Галактическия Съюз. Вейл и неговият екипаж се свързаха с командния център на Съюза чрез криптиран канал, който гарантираше сигурността на комуникацията в тези отдалечени региони.

На главния екран се появи холографското изображение на Адмирал Тара Вегас — жена със строго лице и проницателни очи, символ на властта и авторитета в Галактическия флот. Тя беше една от малкото, които знаеха за истинската опасност, която заплашваше галактиката, и сега, когато сигналът от Алтаира се беше появил, нейната роля ставаше още по-критична.

«Капитан Вейл», започна Адмирал Вегас, гласът ѝ беше спокоен, но изпълнен с тежест. «Наясно сте, че улавянето на този сигнал не е случаен инцидент. Нашите най-добри анализатори потвърдиха, че той е древен, изключително сложен и насочен. Идва от регион, класифициран като „недостъпен“ поради комбинация от природни аномалии и исторически данни, които предполагат наличието на забравени технологии.»

Тя направи пауза, позволявайки на думите ѝ да проникнат. «Този сектор съответства на легендарния район, където според митовете се е намирала Алтаира.»

Аня Шарма пристъпи напред, очите ѝ блестяха. «Адмирале, легендите за Алтаира споменават не само напреднали технологии, но и… съкровище. Нещо, което те са пазели с цената на собственото си съществуване.»

Вегас кимна бавно. «Точно така, д-р Шарма. И именно това е същността на вашата мисия. Галактическият Съвет ви възлага задачата да достигнете до източника на сигнала, да идентифицирате природата на Алтаира и, ако е възможно, да установите какво представлява това „съкровище“.»

«Със сигурност, адмирале», отвърна Вейл, като се стараеше гласът му да звучи уверено. «„Звезден скитник“ е готов.»

«Знам, че вашият кораб е стар, капитане», каза Вегас, като погледът ѝ сякаш пронизваше металните стени на кораба. «Но е и доказал своята издръжливост и надеждност. А екипажът ви е съставен от най-добрите специалисти, които можем да отделим за подобна рискована операция. Вашето познание за древни цивилизации, д-р Шарма, е безценно. Вашите умения за навигация през аномалии, лейтенант Рен, ще бъдат от решаващо значение. Сержант Корбин, вие сте човекът, който може да поддържа този кораб жив във всякакви условия. А Зигфрид… неговата уникална природа може да се окаже ключова.»

Тя сериозно погледна Вейл. «Но трябва да сте наясно с рисковете. Регионът, към който пътувате, не е бил картографиран от хилядолетия. Може да срещнете не само природни опасности, но и останки от древни защитни системи, или дори… други сили, които също може да се интересуват от Алтаира.»

«Други сили?», попита Кира.

«Има признаци», отговори Вегас, като погледът ѝ стана още по-мрачен. «Сигналът, който уловихте, е слаб, но е засечен и от други, по-нежелани източници. Не можем да изключим възможността други раси, с по-малко благородни намерения, също да са чули зова. Особено ако „съкровището“ на Алтаира е това, което предполагаме — източник на огромна мощ.»

Вейл усети как стомахът му се свива. Това вече не беше просто научна експедиция. Беше надпревара. Надпревара за нещо, което можеше да промени баланса на силите в цялата галактика.

«Какво точно предполагате, че е това „съкровище“, адмирале?», попита той.

«Това е една от основните цели на мисията, капитане. Легендите говорят за „Източника на Създанието“, за „Ключа към Безкрайността“, за „Първичната енергия“. Може да е технология, която дава контрол над материята и енергията. Може да е знание, което разкрива тайните на Вселената. Или може да е нещо, което дори не можем да си представим.» Вегас въздъхна. «Но каквото и да е, ако попадне в грешни ръце, последствията ще бъдат катастрофални.»

Тя отново се обърна към Вейл. «Вашата мисия е да откриете Алтаира, да оцените ситуацията и да докладвате. Ако „съкровището“ представлява непосредствена заплаха или може да бъде използвано за унищожение, трябва да предприемете всички необходими мерки, за да го обезопасите или неутрализирате, дори ако това означава да го унищожите. Вашата лоялност е към Галактическия Съюз и към запазването на мира.»

«Разбрано, адмирале», отвърна Вейл твърдо. «Ние ще направим всичко по силите си.»

«Всеки член на вашия екипаж е избран заради своите уникални умения и отдаденост. Но бъдете готови за всичко. Рисковете са огромни. Ние нямаме друга разузнавателна единица, която да може да достигне този регион толкова бързо. Вие сте нашата единствена надежда.»

Образът на Адмирал Вегас изчезна, оставяйки след себе си само тихото бръмчене на корабните системи. На мостика отново се възцари тишина, но този път тя беше изпълнена с нов смисъл. Вече нямаше съмнения. Те бяха на мисия. Мисия към Алтаира. Мисия, която можеше да промени съдбата на галактиката.

«Е, екипаж», обърна се Вейл към своите хора. «Изглежда, че „Звезден скитник“ няма да почива скоро. Пригответе се. Предстои ни най-важното пътешествие в живота ни.»

Глава 4: Подготовка за неизвестното

Думите на Адмирал Вегас отекваха в ушите на екипажа като далечна, но заплашителна мелодия. «Вие сте нашата единствена надежда.» Тези думи бяха тежко бреме, но и стимул. «Звезден скитник», макар и стар, беше техният дом, техният щит и тяхното средство за постигане на тази монументална цел.

«Добре, хора», каза Вейл, след като холограмата на адмирала изчезна. «Знаем какво ни предстои. Рисковано е. Опасно е. Но ако това „съкровище“ може да спаси или унищожи галактиката, то ние сме длъжни да опитаме.»

През следващите няколко часа, корабът се превърна в център на трескава дейност. Всеки член на екипажа знаеше своята роля и изпълняваше задачите си с прецизност, отработена през години съвместна работа.

Макс «Гръм» Корбин беше в инженерния отсек, където атмосферата беше наситена с миризмата на машинно масло и озон. Той преглеждаше всеки болт, всяка спойка, всяка тръба на двигателите. «Звезден скитник» беше неговото платно, а той беше неговият майстор.

«Двигателите са в добро състояние, капитане», докладва той по вътрешната комуникация, гласът му беше леко задъхан. «Но ще трябва да ги натоваря до предела, за да прекосим тези неизследвани сектори бързо. Щитовете също ще ги усиля. Не знам какво ни чака, но искам да сме сигурни, че корабът ще издържи.»

Междувременно, на навигационния пост, Кира Рен работеше с такава интензивност, че сякаш беше едно цяло със сензорите. Тя преглеждаше древните, полу-разрушени звездни карти, които Аня ѝ беше предоставила, опитвайки се да намери най-безопасния, макар и най-дълъг път към зоната на сигнала.

«Капитане, имаме проблем с навигацията», докладва Кира след известно време. «Старите карти са непълни. Много от звездните системи, които трябва да преминат, вече не съществуват, или са се променили драстично. Има и региони, маркирани като „невалидни“ или „забранени“. Може би там са гравитационните аномалии, за които адмиралът спомена.»

«Можеш ли да заобиколиш?», попита Вейл.

«Ще опитам. Но това ще ни забави. И ще ни изложи на повече рискове. Може да се наложи да използваме маневри, които никога не сме практикували.»

Аня Шарма, от своя страна, беше потънала в архивите на кораба, търсейки всякаква информация за Алтаира и древните цивилизации. Тя сортираше данни, сравняваше текстове, опитвайки се да разбере езика на легендите.

«Капитане, открих нещо интересно», каза тя, гласът ѝ беше изпълнен с откритие. «Някои от най-древните текстове споменават, че Алтаираните не са просто „изчезнали“, а са се „оттеглили“. И че „съкровището“ не е нещо, което може да бъде взето, а нещо, което трябва да бъде разбрано. Една от теориите гласи, че те са създали собствена реалност, за да го защитят.»

«Собствена реалност?», повтори Вейл, като леко се намръщи. «Това звучи като… научна фантастика.»

«Всичко, което е извън нашето разбиране, звучи като научна фантастика, капитане», отвърна Аня с усмивка. «Но ако приемем, че е вярно, това означава, че може да не търсим просто планета, а… вход към нещо друго.»

Зигфрид, както винаги, беше най-спокоен и методичен. Той преглеждаше системите за сигурност на кораба, анализираше протоколите за извънредни ситуации и оптимизираше енергийните резерви.

«Капитане», каза той с равния си глас. «Предвид високия риск, препоръчвам да бъдат заредени всички резервни енергийни клетки и да бъдат активирани допълнителните защитни протоколи. Възможно е да се сблъскаме с непознати форми на енергия или защита, които стандартните системи на кораба не могат да отблъснат.»

«Добра идея, Зигфрид», кимна Вейл. «Направи го.»

Докато екипажът работеше, Вейл прекарваше време в кабинета си, като преглеждаше личните си досиета. Мисията към Алтаира му напомняше за други времена, за други битки, за загуби, които все още го преследваха. Той знаеше, че тази мисия ще бъде различна. Тя не беше просто за оцеляване или защита на границите. Беше за откриване на истината. За разбиране на нещо, което е било изгубено от милиони години.

Вейл извади от чекмеджето си стар, износен фотоапарат. На снимката беше усмихната жена, с очи, които сякаш виждаха звездите. Неговата съпруга, Елиза. Тя беше археолог, страстен изследовател на забравени култури. Тя винаги го беше насърчавала да търси отвъд познатото. Сега, когато той се отправяше към едно от най-големите неизвестни, той усети нейната подкрепа.

«За теб, Елиза», прошепна той, като прибра снимката.

Когато слънцето на близката звезда започна да се снижава, хвърляйки дълги сенки по мостика, «Звезден скитник» беше напълно готов. Екипажът беше събрал всички необходими ресурси, корабът беше в оптимално състояние, а умът на всеки беше фокусиран върху предстоящото пътешествие.

«Всички системи са готови, капитане», докладва Макс.

«Навигационните карти са заредени, доколкото е възможно, капитане», каза Кира.

«Допълнителните аналитични програми са активни, капитане», добави Аня.

«Всички протоколи за сигурност са повишени, капитане», потвърди Зигфрид.

Вейл кимна. Той се отправи към капитанския стол, усещайки тежестта на отговорността, но и тръпката от приключението. «Добре, екипаж. Време е да тръгваме. Курс към неизвестното. Да открием какво се крие в бездната.»

«Звезден скитник» издаде тихо бръмчене, когато двигателите му се включиха, готови да го изтръгнат от познатата реалност и да го хвърлят в дълбините на космоса, към една легенда, която можеше да бъде истинска.

Глава 5: Първи стъпки в празнотата

«Звезден скитник» излезе от познатия сектор като стар кораб, който се събужда от дълбок сън. Двигателите му заръмжаха с нова сила, натоварени до предела, за да го изтръгнат от гравитационната прегръдка на близката звезда. Зад тях останаха познатите звездни пътеки, сигурността на Галактическия Съюз и относителната предвидимост на живота. Пред тях се разкриваше празнотата — не просто липса на звезди, а регион от космоса, който сякаш беше изтрит от картата.

«Курсът е зададен, капитане», докладва Кира Рен, гласът ѝ беше спокоен, но носеше нотка на напрежение. «Преминаваме границата на картографираното пространство. Сензорите започват да отчитат… необичайни показания.»

На главния екран познатите звездни полета започнаха да избледняват, заменени от тъмнина, която сякаш поглъщаше светлината. Това не беше обикновената звездна празнота между галактиките. Тук имаше нещо различно. Нещо, което нарушаваше дори фундаменталните закони на физиката.

«Какво точно отчитат, Кира?», попита Вейл, втренчен в екрана.

«Намаляване на скоростта на светлината в определени точки. Леки изкривявания на пространството, които не съответстват на познати гравитационни полета. И… леки флуктуации в енергийното поле, които Макс е усетил преди. Те стават по-силни.»

«Усещам ги», потвърди Макс «Гръм» Корбин от инженерния отсек. «Като че ли корабът се движи през гъста, невидима течност. Двигателите работят по-трудно, отколкото би трябвало. Щитовете също реагират на нещо, което не можем да видим.»

«Зигфрид, анализирай тези флуктуации», нареди Вейл.

«Анализът показва, че енергийните полета не са случайни», отвърна андроидът. «Те следват сложен, повтарящ се модел, който наподобява… структура. Нещо като древен, неинтегриран код, разпръснат в пространството.»

«Код?», намръщи се Аня Шарма. «Код, който е тук от милиони години? Като… останки от древна технология?»

«Възможно е», каза Зигфрид. «Или като част от защитна система. Или като… маркер.»

«Маркер за какво?», попита Вейл.

«За Алтаира», прошепна Аня. «Може би това е първата стъпка. Първият знак, че сме на прав път.»

Докато «Звезден скитник» навлизаше все по-дълбоко в тази необяснима празнота, атмосферата на борда се промени. Искрата на приключението беше заменена от нарастващо усещане за неизвестност и лек страх. Звездите изчезнаха напълно. Пред тях имаше само черна бездна, осеяна с едва доловими, странни светлинни ефекти — като далечни, размити отражения на нещо, което не можеха да видят.

«Капитане, засечен е обект», обади се Кира след известно време, гласът ѝ беше напрегнат. «Не е звездно тяло. Не е кораб. Не е астероид. Размерът му е… огромен. И е буквално… там.»

Тя посочи към точка на главния екран, която се уголемяваше с всяка секунда. Обектът беше с неправилна форма, тъмен, почти невидим на фона на черното небе. Но докато се приближаваха, сензорите започнаха да регистрират странни енергийни излъчвания от него.

«Това… това е изкуствено», промълви Аня, втренчена в данните. «Размерите му са колосални. И енергийните му полета… те са свързани със сигнала, който уловихме.»

«Какво е това нещо?», попита Вейл, като се приближи до екрана.

«Не мога да го класифицирам», каза Зигфрид. «Нито една позната форма на материя или енергия. Но структурата му… напомня на нещо, което съм виждал в архивите на най-древните, почти митични творения.»

«Сякаш е… портал», добави Кира. «Или врата.»

«Врата към какво?», попита Вейл.

«Не знам, капитане», отвърна Кира. «Но от тази „врата“ идва най-силният сигнал досега. Той е… по-ясен. По-настоятелен.»

«Като че ли ни казва да преминем», каза Аня, сякаш прочела мислите му.

Вейл се замисли. Приближаването към този обект беше изключително рисковано. Но ако това беше първата реална стъпка към Алтаира, към разкриването на «съкровището», то нямаше друг избор.